Относно речта от филма „Великият диктатор” и алчността
Ще разисквам накратко речта от филма „Великият диктатор”, която е пародийна
сатира на Адолф Хитлер и на немския националсоциализъм. Режисьор на филма е Чарли Чаплин, който също така е автор на сценария и изпълнител на двете главни
роли. Има интересни неща, които могат да бъдат разгледани от гледна точка на
нашето време, да ни помогнат да разберем по-добре процеси, които са
протичали и ще протичат. Разбира се
няма как да се разбере със сигурност колко голяма част от речта, писана от
Чаплин е била приемана сериозно от самия него. Ще се опитам да направя заключения,
които смятам за удачни. Нагласите преди 1940 г., когато е писана речта до
голяма степен отразени в нея, са повлияли на света. Направил съм й по-точен превод на български, какъвто не видях да има и да не е
загубил част от истинското си значение. В момента виждам същото, което е
карало Чаплин да напише речта по начина, по който я е написал с проблемите,
които имаме на планетата. Вместо истински да се справим с проблемите скачаме от
една радикална идея в друга. Проблемът не е само един. Да
отидем да се снимаме с проблемите и да правим стотици филми за тях няма да ги
поправи. Вече притежаваме това, за което се борим. Ние
искаме да оцелеем, но няма нужда да виждаме себе си като перфектни. Дори цялата
Вселена да изчезне и в действителност да е произлязла от нищото, не й пречи да
произлезе наново. Не сме обречени на постоянна борба, защото имаме избор.
Възможността да изберем омразен път или любов. Приемайки живота такъв, какъвто е, ни освобождава да виждаме красотата му. Всеки има път и всеки носи неговата тежест, а силата да не се предаваш е истина, от която се нуждаем. Това е една от причините да смятам прогреса към звездите, който вече съм обсъждал, за хубаво начинание. Стига да имаме възгледи, които не излизат извън някакви рамки.
Реч
„Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моя работа. Не искам да
управлявам, нито да завладявам някого. Искам, ако е възможно, да помогна на
всички: евреи, неевреи, черни, бели. Ние всички искаме да си помагаме взаимно.
Такива сме хората. Искаме да живеем един до друг щастливи, а не в нищета. Не
искаме да се мразим помежду си. На този свят има място за всеки и Земята е
достатъчно богата, за да снабди всички. Животът може да бъде свободен и красив,
но ние загубихме тази посока. Алчността отрови душите на хората, тя изпълни
света с омраза, накара ни да маршируваме към мизерия и кръвопролитие. Развихме
скорост, но се затворихме в себе си. Машини, които ни дават голямо изобилие, ни
оставиха незадоволени. Знанието ни направи цинични, умовете ни – груби и
жестоки. Мислим твърде много, а чувстваме твърде малко. Повече от машините, ние
имаме нужда от човечност, повече от хитрост ние имаме нужда от щедрост и
нежност. Без тези качества, животът ще бъде изпълнен с агресия и всичко ще бъде
изгубено. Самолетът и радиото ни сближиха повече. Самата природа на тези
изобретения крещи за добротата в човека, крещи за световно братство, за
обединение на всички ни. Дори в този момент гласът ми достига до милиони хора
по света – милиони отчаяни мъже, жени и малки деца – жертви на система, която кара
хората да се мъчат и ги заточава невинни. За тези, които ме чуват – аз казвам –
Не се отчайвате! Мизерията върху нас в момента, не е нищо повече от отминаването
на алчността, на язвителността на хора, които се боят от човешкия прогрес. Омразата
на хората ще отмине, а диктаторите умират и властта, която са отнели от хората,
ще се върне отново при хората. И докато хората умират, свободата
никога няма да изчезне. Войници, не се давайте на зверове, които Ви презират и
поробват, които контролират живота Ви и Ви казват какво да правите, какво да
мислите и какво да чувствате! Които Ви строяват, диетират храната Ви, държат се
с вас, сякаш сте добитък и Ви използват за пушечно месо. Не се давайте на тези
неестествени хора, на тези хора-машини с ум на машини и сърца на машини! Вие не
сте машини! Вие не сте добитък! Вие сте хора! Вие носите любовта на човечеството
в сърцата си. Вие не мразите – само необичаните мразят. Необичаните и
неестествените. Войници, не воювайте за робство! Борете се за свобода! В 17-та
глава от Евангелието на свети Лука е написано: „Царството Божие е вътре в
човека” – не в един, не в група хора – а във всички хора! В теб! Вие, хората,
притежавате силата – силата да създавате машини. Силата да създавате щастие! Вие,
хората, притежавате силата да направите живота свободен и красив, да направите
този живот едно чудесно приключение. Тогава в името на демокрацията, нека
използваме тази сила! Нека всички се обединим! Нека се борим за един нов свят,
за почтен свят, който ще даде на хората шанс да работят, който ще Ви даде
бъдеще и спокойна и сигурна старост. Обещавайки Ви тези неща, зверски хора идват на
власт. Но те лъжат! Те не изпълняват обещанията си и никога няма да го
направят! Диктаторите освобождават себе си, но поробват хората. Нека се борим, за
да изпълним тези обещания! Нека се борим, за да освободим света! Да премахнем
националните бариери, да унищожим алчността, омразата и нетолерантността. Нека
се борим за един свят на разума, свят, в който науката и прогресът ще донесат
щастие на всички хора. Войници, в името на демокрацията, нека
всички се обединим!”
Анализ
- „Съжалявам, но не искам да бъда император. Това не е моя работа. Не искам да управлявам, нито да завладявам някого. Искам, ако е възможно, да помогна на всички: евреи, неевреи, черни, бели.”
За съжаление е невъзможно да помогнеш на всички особено когато си лидер на
своите хора. В желанието си да помогнеш на всички, вероятно никога няма да бъдеш
избран за лидер или ще бъдеш свален от мястото на такъв. Този принцип се заражда, защото има разлики между всички,
чиито разлики не е желателно да бъдат премахнати. Откъде може да идва помощта ще изасня по-надолу.
- „Ние всички искаме да си помагаме взаимно. Такива сме хората. Искаме да живеем един до друг щастливи, а не в нищета. Не искаме да се мразим помежду си. На този свят има място за всеки и Земята е достатъчно богата, за да снабди всички. Животът може да бъде свободен и красив, но ние загубихме тази посока. Алчността отрови душите на хората, тя изпълни света с омраза, накара ни да маршируваме към мизерия и кръвопролитие.”
В тази част съм съгласен с всичко освен с това, че Земята има достатъчно за
всички. Вече времето показва, че това не е така.1 Въпреки обективните критики над „overshoot day” е достатъчно да видим състоянието на природата със собствените си очи. Изучил съм и съм писал за екологичните проблеми подробно и има възможност да поправим някаква част от тях, но не там е проблема. По-скоро го намирам в отношението, което имаме към природата. Екзистенциалните проблеми са част от Вселената. Независимо колко много притежаваме всички подлежим на тях. Веднага давам елементарен пример. Представете си, че познатите ни проблеми ги няма, но живеем нормално само на нашата планета. В някакъв момент гробните пространтства ще се изчерпат, защото живеем на място с определен брой ресурси и територия. Вероятно ще решим този проблем, защото ще намерим друга политика с погребенията, но примера е достатъчен. Нямаме и ясна представа как да разпределяме ресурсите помежду си. Нагласите преди 1940 г. са
оформяли един свят, който не съществува, защото хората са били наранени. В
своята мъка не са виждали последствията на своите действия. Точно алчността,
която се е опитвал да избегне Чаплин може да бъде видяна и при него. Не
само, че алчността за материалното погубва цивилизацията, а и в момента се
опитваме да монополизираме нематериалното. Хората искат вечност. Смъртта е
трудна за приемане, защото еволюционно всички живи същества искат да оцеляват.
Тази биологична част от нас отказва да приеме смъртта като нещо нормално. Можем
да изредим стотици модерни проблеми, които произлизат от алчността. Достатъчно е
стотици хора да си отрежат главите и да ги замразят в камера и да хабят ток и суровини,
защото са сметнали, че тяхното биологично теме е по-важно от темето на
останалите. Не можем да създадем и железни правила какво е правилно, защото
правилното е субективно. И все пак си мисля, че няма да навредим на никой, ако му бъде забранено да има огромна надгробна плоча с лик на Барби.
- „Развихме скорост, но се затворихме в себе си. Машини, които ни дават голямо изобилие, ни оставиха незадоволени. Знанието ни направи цинични, умовете ни – груби и жестоки. Мислим твърде много, а чувстваме твърде малко. Повече от машините, ние имаме нужда от човечност, повече от хитрост ние имаме нужда от щедрост и нежност. Без тези качества животът ще бъде изпълнен с агресия и всичко ще бъде изгубено.”
С тази част съм абсолютно съгласен. Твърдя, че най-голямото престъпление на
21-ви век е възможно да бъде поставянето на субективното в обективни граници. От гледна точка на това, че не знам дали е добре да изчислим човешкото същество в цялата му същност, ако се окаже възможно. Дори да е възможно не знаем дали тази възможност е истинска и откъде идва. Една от причините
изкуствения интелект да е толкова опасен, е възможността му да акумулира общото
познание на хората и да го приеме за абсолютна истина. Дори бих казал, че в
момента самите ние имитираме изкуствен интелект в най-неефективната му форма,
защото се опитваме да подражаваме на машинното. Ние се опитваме да отхвърлим
човешкото и да го заменим за една метална обвивка с калкулатор, защото искаме
да си мислим, че е по-успешна във Вселената.
- „Самолетът и радиото ни сближиха повече. Самата природа на тези изобретения крещи за добротата в човека, крещи за световно братство, за обединение на всички ни.”
Така е хората са социални същества. Световното братство не е възможно само, ако
всички сме еднакви. Опитите за уеднаквяване водят само до допълнителна
сегрегация. По-добър вариант е да приемем разликите си и да се уважаваме
помежду си. Разликите са много видове и не са само в едно константно нещо.
Вероятно е възможно всички да бъдат претопени в един общ котел, но ако се
стигне до там ще е чрез насилие. Истинското обединение може да дойде
само чрез взаимно уважение един другиго, а това е пряко свързано с разбирателството.
- „Мизерията върху нас в момента, не е нищо повече от отминаването на алчността, на язвителността на хора, които се боят от човешкия прогрес. Омразата на хората ще отмине, а диктаторите умират и властта, която са отнели от хората, ще се върне отново при хората. И докато хората умират, свободата никога няма да изчезне.”
Въпросът е какво е човешкият прогрес? Всяка нова технология създава ново препятствие.
Накъде маршируваме? Искаме нова Земя? Защо? С какво нестабилността на
Вселената ще бъде по-различна на двеста новооткрити планети? Не е ли по-добър
варианта да приемам нестабилното за нормално? Не казвам, че искам да се хвърля
от някой мост, но всичко си има граници. Не е ли по-добре един ден да почина,
за да може моята смърт да даде възможност за добър живот на нашите общи
наследници? Мечтаният прогрес се превръща в част от алчността. Да,
диктаторите умират, но вече е възможно да си създадем един вековен деспот с
помощта на технологиите, ако Вселената е достатъчно стабилна в този даден
период. Искаме да съхраняваме информация в синтетично ДНК-а2, но какво се
случва, когато творчеството достигне своя пик, когато идеите, които могат да
бъдат зародени от човешкото съзнание се изчерпват? Когато индивидите са наши идоли и
новите идеи се окажат стари? Не
отнемаме ли по този начин живота на новите поколения? Желанието им да творят? Желанието им да живеят? Съвсем възможно е информацията, която се съдържа във Вселената вече да съдържа всичко, което смятаме да запаметим или поне потенциала за всичко. Представете си, че утре някой нарисува Мона Лиза, но не е виждал или чувал за вече съществуващата картина. Може картината да не е точно същата, но да си прилича. Никой няма да му повярва, защото идеализираме един единствен човек. Защо да не е възможно да се роди някой подобен на Леонардо да Винчи? Защо да не се окаже детенце, което няма обувки и живее в бунище? Ще кажете, че гениите са рядкост? Има хора, които са един на милиони? Да, но тези хора са били хора. Генетичния им код е съвпадал с вашия с повече от 99%. Не казвам, че би било добре да премахнем историята и творчеството в името на новите поколения, а да преосмислим как ще оценяваме хората. Историята, познанието и творчеството са важни. Имало е хора, които са страдали и са били оценени след смъртта си. Винсент ван Гог, например. Имаме индивидуален избор да не е така. Някой може да си мисли, че тези хора са били много гениални и са надскочили времето си, но това не е оправдание. Друг ще каже, че математиката е най-важната наука, но в същото време утре ще отиде в галерията да се възхищава на картини. Обаче, ако разбере, че някой учи изобразително веднага ще му кажат, „защо ти е това?”. Всички имат нещо в себе си, което е важно. Всеки отделен потенциал е важен. Когато оценяваме творчеството на някой виждаме част от себе си в него, но когато го идеализираме предписваме собственото си его на човек, който може да е желал точно обратното. По този начин неговото изкуство се превръща в наше, но не от уважение, а от егоцентризъм.
- „Войници, не се давайте на зверове, които Ви презират и поробват, които контролират живота Ви и Ви казват какво да правите, какво да мислите и какво да чувствате! Които Ви строяват, диетират храната Ви, държат се с вас, сякаш сте добитък и Ви използват за пушечно месо. Не се давайте на тези неестествени хора, на тези хора-машини с ум на машини и сърца на машини! Вие не сте машини! Вие не сте добитък! Вие сте хора! Вие носите любовта на човечеството в сърцата си. Вие не мразите – само необичаните мразят. Необичаните и неестествените. Войници, не воювайте за робство! Борете се за свобода! В 17-та глава от Евангелието на свети Лука е написано: „Царството Божие е вътре в човека” – не в един, не в група хора – а във всички хора! В теб! Вие, хората, притежавате силата – силата да създавате машини. Силата да създавате щастие! Вие, хората, притежавате силата да направите живота свободен и красив, да направите този живот едно чудесно приключение.”
Отново съм съгласен, но ще направя едно по-различно тълкование на „Царството Божие е вътре в човека”
на края на анализа.
- „Тогава в името на демокрацията, нека използваме тази сила! Нека всички се обединим! Нека се борим за един нов свят, за почтен свят, който ще даде на хората шанс да работят, който ще Ви даде бъдеще и спокойна и сигурна старост. Обещавайки Ви тези неща зли хора идват на власт. Но те лъжат! Те не изпълняват обещанията си и никога няма да го направят! Диктаторите освобождават себе си, но поробват хората. Нека се борим, за да изпълним тези обещания! Нека се борим, за да освободим света! Да премахнем националните бариери, да унищожим алчността, омразата и нетолерантността. Нека се борим за един свят на разума, свят, в който науката и прогресът ще донесат щастие на всички хора. Войници, в името на демокрацията, нека всички се обединим!”
Вече разисках голяма част от описаното горе. Демокрацията не е перфектна
система, както и комунизма не е. Нищо създадено от човека не е перфектно. Може би
трябва да се борим за любов, а не за различни режими? Друг е въпроса какво е истинската любов,
а тя е лишена от всички аспекти на алчността.
- Това, което мисля за думите на Иисус Христос - „Царството Божие вътре във вас е” (Лука 17:21), без да критикувам Библията е следното:
Писано 1-ви
Юни, 2017 г.
Смърт
Всеки миг е последен и никой миг не е като предходните, всяко пътешествие, всеки спомен, всяко лично чувство без име, остава прашинка в човешката концепция за време. Всички сме пръкнати от пръст и творчеството няма вечен ръст. Каквото и да оставим след себе си най-вероятно ще бъде изпепелено, затова не пиша за бъдещи поколения, а за собствени душевни усмотрения. Дали в друга епоха в различен вид и на различно място, всеки който осъзнае тази мисъл носи част от мен в себе си, както аз от предходен друг и щом суперпозицията позволява на една частица да съществува на няколко места, така Вселената пречупва времето и пространството за себеподобни същества. Технологията напредва, хората се замразяват и мечтаят да живеят вечно, но не разбират, че цикъла на природата е нещо безконечно. За съжаление, желанието да бъда разбран говори и ще се повтори. Побиват ме тръпки от смъртта, но не от болката, а от ясната представа, че мозъка ми ще потъне в пропастта и ако някой вярва, че няма страх, най-вероятно това е истински смъртен грях.
Свързана тема: Мизантропията, хедонизмът, болката, страхът и съвестта. https://maksimjordanov.blogspot.com/2019/07/blog-post_7.html
Източници:
1. https://www.overshootday.org/newsroom/infographics/
2. https://www.wired.com/story/the-rise-of-dna-data-storage/
