Мизантропията, хедонизмът, болката, страхът и съвестта
Диоген Синопски, „Циникът”, е един от първите примери за мизантроп. Всичко, което знаем за него е от анекдоти. Диоген е киник. Думата киник по-късно се превръща в циник, но двете думи имат различно значение. Можем да определим Диоген като добър пример за мизантроп, ако приемем, че част от тези анекдоти имат истина. Киниците критикуват обществените норми и ценности, а Диоген често пъти го е правил по циничен начин. Хегел критикува киниците за това, че абстрактната им свобода е лишена от нравственост. Диоген е смятал, че е независим. Имал е фалшивата представа, че е бил успешен в това да живее като звяр. Според Аристотел човекът извън обществото е или Бог или звяр. Диоген не е нито звяр, нито Бог. Имал е възможността да оцелее само заради това, че неговите съграждани са му давали храна. Въпреки всичко е мразел хората. Можем да видим, че хората са заинтригувани от нещото, което върви срещу нормата, а Диоген е бил олицетворение точно на това. Той се е възползвал от тази човешка черта. За да бъдеш напълно самостоятелен и независим трябва да си отделен от обществото и хората. Това е невъзможно, защото хората са социални същества и дори да имаш познанието, което да ти позволи да оцелееш сред природата, мозъка ти ще атрофира и ще чувстваш жажда за контакт. Не само това, а и да имаш познанието за самостоятелно оцеляване, природата трябва да бъде достатъчно благоприятна, а тя е по-лесна за овладяване съвместно с група от хора. Въпреки този важен пропуск на Диоген можем да си извадим някои поуки. Диоген е смятал, че болката води до истинско щастие и затова се е излагал прекомерно на слънце и е ходел бос в снега. Твърдението, че всичко болезнено е зло, е повече от погрешно. Болката ни показва какво не е наред и можем да се адаптираме подобаващо. Има хора, които твърдят, че чувството на удоволствие винаги е добро, а противоположното им чувство на болка винаги е лошо.
Хедонизмът е школа в етиката, която приема, че удоволствието е единственото нещо, което има ценност.2 Приемайки природата на Вселената, за която вече съм говорил, не може да се каже, че всичко, което се сблъскваме и ни наранява е лошо или зло. Лесно можем да объркаме алчността за любов. Хедонизмът и езотериката имат много допирни точки. Това се случва, защото хората искат да чувстват удоволствие. Модерната езотерика цели синтез на понятията идващи от природните и хуманитарните науки и на метафизиката, за да се възползва от натрупаното познание на истинската и вече известна наука, която не прави заключения. Езотериката не разбира понятията, а само ги използва и изкривява тяхното значение умишлено, за да бъде винаги модерна, атрактивна и невъзможна за опровергаване от неуките. Древното любопитство е било различно и не е било в тази форма. Ако утре учените открият, че мнението им по даден въпрос е погрешно ще го променят. Може промяната да дойде бавно, защото хората не винаги харесват промените, но това е науката. Нямаме мисловни вибрации, които влияят върху материята на Вселената. Синапсите, които са в мозъка ни позволяват да мислим, но единствено технологията може да ни позволи мозъчните вълни на мозъка да бъдат разчетени и да повлияят на предмети чрез роботизиран крайник. Космическите тела не влияят на психическото състояние на хората освен ако, гравитацията не е милиони пъти по-силна и не ни спляска като стотинка. Солните лампи не изпускат негативни йони и не влияят върху настроението на хората.4 Има съвременни учени, които искат да категоризират смъртта като болест, а не като нещо нормално. Култът към удоволствието е опасен, защото може да ни промени по неблагоприятен начин за нас и околните. Какво ще се случи, ако станем безсмъртни? Безсмъртието не е ли търсене на удоволствие? Ако направим нещо, което обществото приема за зло, ще бъдем санкционирани, което ми се струва в кръга на логичното. Защото обществото е повлияно от съвестта. Въпреки всички негативни черти на обществото съвестта все още му влияе, което е изключително интересно. Съвестта просто социална конструкция ли е или е много по-дълбока? Тя не ни ли застрашава от гледна точка на нашето психическо състояние, което може да ни повлияе и физиологически? Възможно е съвестта да е повлияна от социалните процеси, но така или иначе тя съществува. Възможно е да сме контролирани от неща, които все още не разбираме. Какво ще се случи с обществото, ако се окаже, че истината за света е нещо, което не харесваме? Друг хипотетичен въпрос е, ако съвестта не е социална конструкция, а е повлияна от друг различен свят? Една от критиките на Ницше към философите е точно тук. Защото представата за друг метафизичен свят е твърде илюзорна. Ницше е много по-остър в критиките си и съм съгласен с него отчасти. Трябва ли да се отделим от човешкото или трябва да го приемем и интегрираме? Самото отрицание от човешкото е човешка черта. Можем ли да бъдем повече от хора? Когато хората остаряват се терзаят за неуспехите си. Чувстват болка, защото смятат, че не са постигнали достатъчно. Има възможност в някои от случаите това да е така, но ние не сме перфектни. Не можем да направим всичко, което пожелаем. Така достигаме до краен индивидуализъм. Не знаем дали сме повлияни от метафизичен свят или не сме. Не знаем много за феномените, които наблюдаваме. Един ден можем да открием много повече от това, което знаем за момента. Лошо е да твърдим каквото и да е било без да знаем достатъчно, защото се самозалъгваме. Можем да твърдим, че всичко може да бъде изчислено и детерминирано, но не знаем дали това е така. Дори да се окаже, че е така в какво се превръща човешкото същество? Имало е експерименти за природата срещу възпитанието, но част от тях са били неетични. И природата и възпитанието имат значение, но е съвсем възможно природата да оказва по-голямо влияние. Можем ли да си представим, че до някаква степен сме кукли на конци? И все пак си мисля, че нещата са много по-сложни. Доказателствата за всичко може отново да са илюзия. Може истината да е още по-различна от всичко, което сме си представили до сега. Ако Ницше е бил застрашен от това да бъде убит, как щеше да приеме тази новина? Щеше ли да я приеме неутрално, защото е по-слаб от убиеца? Той вярва, че концепцията за злото е опасна, защото оказва отрицателно въздействие върху човешкия потенциал и жизненост чрез насърчаване на слабите по дух и подтискане на силните. Според него безсилните и слабите създават концепцията за злото, за да отмъстят на потисниците си. Ницше вярва, че концепциите за доброто и злото допринасят за нездравословен поглед към живота, който смята, че освобождаването от страдание е по-ценно от творческото себеизразяване и постижение. По тази причина Ницше вярва, че трябва да се стремим да преминем отвъд преценките на доброто и злото. Ницше също има контрадикции, защото е разбирал, че красотата на музиката например се усеща инстинктивно. Донякъде е прав от гледна точка на това, че не знаем с точност какво е доброто и злото, но имаме някаква рамка, за която дадох и съм давал примери. По неговата логика тези, които заслужават да управляват са надмогнали концепцията за доброто и злото и са отвъд тази рамка, но са повлиявани от концепцията за доброто и злото. Това не значи ли, че слабите по дух чрез налагането на тяхното отмъщение чрез концепцията за доброто и злото са по-силни по дух, когато успяват да подтискат силните, ако не са крайно колективни, но имат общество? Кои са силните? Комбинация между хората, които използват всичко, което е на тяхно разположение, за да се доберат до властта и на хората, които са достигнали творческото себеизражение и постижение? Не съм особено убеден в презумпцията, че „силните” ще се смиляват над слабите. Кои са те, че да се смиляват над когото и да е било? Не мога да се боря срещу хора, които убиват, за да постигнат целите си. Може да използвам самозащита, но не и ако имам пистолет в главата. Това прави ли ги по-силни от мен? Да се нарека овца ли, защото не правя същото? Робите заслужават да са роби, защото са слаби? Няма по-силни конкретно в този смисъл. Не смятам, че концепциите за добро и зло са форма на отмъщение. Те идват от любов. Ницше е прав, че любовта се свързва с алчоността, но това се случва заради хората, защото имаме капацитета за зло. Тук някой може да се замисли, че предствата за по-добър метафизичен свят идва от любов. Донякъде е така, ако имаме желание тези, които обичаме да бъдат на по-добро място, но има проблем. Тази любов може да се отнася за тези, които обичаме, но не и за нас самите, защото е омразно и завистливо да си мислим, че и ние заслужаваме да сме на мястото на тези, които обичаме. Отделно не отричам, че има възможност такъв свят да съществува, но не го знам. В същността си и за момента съм обикновен човек, защото науката и еволюцията все още не са ме променили. Дори да съществува друг свят, когато вече не съм просто човек може да имам възможност да намеря отговор. Омразата също влияе на хората и е важно да не го забравяме. „Да си представим друг, по-ценен свят е израз на омраза към света, който кара човекът да страда.” - Фридрих Ницше, „Воля за власт”. Безсмъртието не е свръхчовешко, то е анти-човешко, анти-вселенско. Ако бях роб е възможно да нямах същото познание както в момента и да не мога да се отделя от робското си мислене. Обаче творческото себеизражение може да бъде постигнато и при робите, защото то е заложено на хората. Формата на себеизражение може да бъде в знак на отмъщение. Има го и проблема от подтискането на хората, но това не размива значението на злото, а напротив разширява значението му. Често давам примера с убийството, но нещата може да бъдат далеч по-лоши.
Страхът също е важен, защото ни показва, че има нещо от което да се научим и пазим, но това не значи, че не можем да преборим страховете си стига да има добра причина. Без да се страхуваме нямаше да оцелеем в суровата природа, но не смятам, че съществуването в същността си е напълно безнадеждно и болезнено.
Ако се огледаме и има красота, това не потвърждава ли, че Вселената не се опитва да ни наранява постоянно? Имаме красота, имаме любов, имаме доброта. Дори красотата да е илюзия, ние я възприемаме със силно чувство. Ще приемем ли да сме кукли на конци, ако имаме илюзията на красотата? Това е друг проблем, за който нямаме отговор. Така или иначе живота не е само черен. Кой съм аз, че да живея вечно? Толкова ли сме важни? До този въпрос се свежда всичко. Защото не може просто да махнем с ръка и да кажем, че всяко нещо, което чувстваме като предизвикателство е зло, а не нещо повече. Съвестта е вътрешния глас, който влияе на външната среда. Определено съвестта има общо за приемането на смъртта. В някакъв момент живота е напълно изчерпан. Съмнявам се в тези, които искат безсмъртие. С какво съм повече от тези преди мен и след мен и със мен? И не говоря само за хората. С какво съм повече от една молекула? Не си представям живота завършен без да почина и да премина през всички биологични периоди на човешкото съществуване. Съвестта ме кара да искам амалгама, а не амброзия, защото от живота може да се извлече стойностното. Едва ли някой може да извлече всичко, но може да се извлече достатъчно. Стремежа към извличане на всичко е опасен, защото засяга възгледите на бъдещето поколение и страданието на днешното поколение. Какво изобщо ще рече всичко? Защо ни е всичко? Кой заслужава всичко? „Всичкото” и „стойностното” са различни за всеки. Искам да бъда човек, а смъртта прави грешките ми временни. Може и една стотна от секунда живот да бъде изключителен дар?
Важно допълнение към темата:
1. Вселената
2. Относно речта от филма „Великият диктатор” и алчността
Източници:
1. Robin H., „Diogenes the Cynic: Sayings and Anecdotes With Other Popular Moralists”, Oxford University Press, 2012 г.
2. https://plato.stanford.edu/entries/hedonism/
3. Georges Charpak, Henri Broch, Debunked!: ESP, Telekinesis, and Pseudoscience, Johns Hopkins University Press, 2004
4. https://www.livescience.com/59328-himalayan-salt--faq.html
5. Хегел Г., „История на философията”, София: Наука и изкуство, 1982 г.
6. Аристотел, „Политика”, Отворено общество, 1995 г.
7. Ницше Ф., „Тъй рече Заратустра”, Захарий Стоянов, 2015 г.
8. Ницше Ф., „Отвъд доброто и злото”, Захарий Стоянов, 2003 г.
9. Ницше Ф., „Към генеалогията на морала”, Захарий Стоянов, 2000 г.
Хедонизмът е школа в етиката, която приема, че удоволствието е единственото нещо, което има ценност.2 Приемайки природата на Вселената, за която вече съм говорил, не може да се каже, че всичко, което се сблъскваме и ни наранява е лошо или зло. Лесно можем да объркаме алчността за любов. Хедонизмът и езотериката имат много допирни точки. Това се случва, защото хората искат да чувстват удоволствие. Модерната езотерика цели синтез на понятията идващи от природните и хуманитарните науки и на метафизиката, за да се възползва от натрупаното познание на истинската и вече известна наука, която не прави заключения. Езотериката не разбира понятията, а само ги използва и изкривява тяхното значение умишлено, за да бъде винаги модерна, атрактивна и невъзможна за опровергаване от неуките. Древното любопитство е било различно и не е било в тази форма. Ако утре учените открият, че мнението им по даден въпрос е погрешно ще го променят. Може промяната да дойде бавно, защото хората не винаги харесват промените, но това е науката. Нямаме мисловни вибрации, които влияят върху материята на Вселената. Синапсите, които са в мозъка ни позволяват да мислим, но единствено технологията може да ни позволи мозъчните вълни на мозъка да бъдат разчетени и да повлияят на предмети чрез роботизиран крайник. Космическите тела не влияят на психическото състояние на хората освен ако, гравитацията не е милиони пъти по-силна и не ни спляска като стотинка. Солните лампи не изпускат негативни йони и не влияят върху настроението на хората.4 Има съвременни учени, които искат да категоризират смъртта като болест, а не като нещо нормално. Култът към удоволствието е опасен, защото може да ни промени по неблагоприятен начин за нас и околните. Какво ще се случи, ако станем безсмъртни? Безсмъртието не е ли търсене на удоволствие? Ако направим нещо, което обществото приема за зло, ще бъдем санкционирани, което ми се струва в кръга на логичното. Защото обществото е повлияно от съвестта. Въпреки всички негативни черти на обществото съвестта все още му влияе, което е изключително интересно. Съвестта просто социална конструкция ли е или е много по-дълбока? Тя не ни ли застрашава от гледна точка на нашето психическо състояние, което може да ни повлияе и физиологически? Възможно е съвестта да е повлияна от социалните процеси, но така или иначе тя съществува. Възможно е да сме контролирани от неща, които все още не разбираме. Какво ще се случи с обществото, ако се окаже, че истината за света е нещо, което не харесваме? Друг хипотетичен въпрос е, ако съвестта не е социална конструкция, а е повлияна от друг различен свят? Една от критиките на Ницше към философите е точно тук. Защото представата за друг метафизичен свят е твърде илюзорна. Ницше е много по-остър в критиките си и съм съгласен с него отчасти. Трябва ли да се отделим от човешкото или трябва да го приемем и интегрираме? Самото отрицание от човешкото е човешка черта. Можем ли да бъдем повече от хора? Когато хората остаряват се терзаят за неуспехите си. Чувстват болка, защото смятат, че не са постигнали достатъчно. Има възможност в някои от случаите това да е така, но ние не сме перфектни. Не можем да направим всичко, което пожелаем. Така достигаме до краен индивидуализъм. Не знаем дали сме повлияни от метафизичен свят или не сме. Не знаем много за феномените, които наблюдаваме. Един ден можем да открием много повече от това, което знаем за момента. Лошо е да твърдим каквото и да е било без да знаем достатъчно, защото се самозалъгваме. Можем да твърдим, че всичко може да бъде изчислено и детерминирано, но не знаем дали това е така. Дори да се окаже, че е така в какво се превръща човешкото същество? Имало е експерименти за природата срещу възпитанието, но част от тях са били неетични. И природата и възпитанието имат значение, но е съвсем възможно природата да оказва по-голямо влияние. Можем ли да си представим, че до някаква степен сме кукли на конци? И все пак си мисля, че нещата са много по-сложни. Доказателствата за всичко може отново да са илюзия. Може истината да е още по-различна от всичко, което сме си представили до сега. Ако Ницше е бил застрашен от това да бъде убит, как щеше да приеме тази новина? Щеше ли да я приеме неутрално, защото е по-слаб от убиеца? Той вярва, че концепцията за злото е опасна, защото оказва отрицателно въздействие върху човешкия потенциал и жизненост чрез насърчаване на слабите по дух и подтискане на силните. Според него безсилните и слабите създават концепцията за злото, за да отмъстят на потисниците си. Ницше вярва, че концепциите за доброто и злото допринасят за нездравословен поглед към живота, който смята, че освобождаването от страдание е по-ценно от творческото себеизразяване и постижение. По тази причина Ницше вярва, че трябва да се стремим да преминем отвъд преценките на доброто и злото. Ницше също има контрадикции, защото е разбирал, че красотата на музиката например се усеща инстинктивно. Донякъде е прав от гледна точка на това, че не знаем с точност какво е доброто и злото, но имаме някаква рамка, за която дадох и съм давал примери. По неговата логика тези, които заслужават да управляват са надмогнали концепцията за доброто и злото и са отвъд тази рамка, но са повлиявани от концепцията за доброто и злото. Това не значи ли, че слабите по дух чрез налагането на тяхното отмъщение чрез концепцията за доброто и злото са по-силни по дух, когато успяват да подтискат силните, ако не са крайно колективни, но имат общество? Кои са силните? Комбинация между хората, които използват всичко, което е на тяхно разположение, за да се доберат до властта и на хората, които са достигнали творческото себеизражение и постижение? Не съм особено убеден в презумпцията, че „силните” ще се смиляват над слабите. Кои са те, че да се смиляват над когото и да е било? Не мога да се боря срещу хора, които убиват, за да постигнат целите си. Може да използвам самозащита, но не и ако имам пистолет в главата. Това прави ли ги по-силни от мен? Да се нарека овца ли, защото не правя същото? Робите заслужават да са роби, защото са слаби? Няма по-силни конкретно в този смисъл. Не смятам, че концепциите за добро и зло са форма на отмъщение. Те идват от любов. Ницше е прав, че любовта се свързва с алчоността, но това се случва заради хората, защото имаме капацитета за зло. Тук някой може да се замисли, че предствата за по-добър метафизичен свят идва от любов. Донякъде е така, ако имаме желание тези, които обичаме да бъдат на по-добро място, но има проблем. Тази любов може да се отнася за тези, които обичаме, но не и за нас самите, защото е омразно и завистливо да си мислим, че и ние заслужаваме да сме на мястото на тези, които обичаме. Отделно не отричам, че има възможност такъв свят да съществува, но не го знам. В същността си и за момента съм обикновен човек, защото науката и еволюцията все още не са ме променили. Дори да съществува друг свят, когато вече не съм просто човек може да имам възможност да намеря отговор. Омразата също влияе на хората и е важно да не го забравяме. „Да си представим друг, по-ценен свят е израз на омраза към света, който кара човекът да страда.” - Фридрих Ницше, „Воля за власт”. Безсмъртието не е свръхчовешко, то е анти-човешко, анти-вселенско. Ако бях роб е възможно да нямах същото познание както в момента и да не мога да се отделя от робското си мислене. Обаче творческото себеизражение може да бъде постигнато и при робите, защото то е заложено на хората. Формата на себеизражение може да бъде в знак на отмъщение. Има го и проблема от подтискането на хората, но това не размива значението на злото, а напротив разширява значението му. Често давам примера с убийството, но нещата може да бъдат далеч по-лоши.
Страхът също е важен, защото ни показва, че има нещо от което да се научим и пазим, но това не значи, че не можем да преборим страховете си стига да има добра причина. Без да се страхуваме нямаше да оцелеем в суровата природа, но не смятам, че съществуването в същността си е напълно безнадеждно и болезнено.
Ако се огледаме и има красота, това не потвърждава ли, че Вселената не се опитва да ни наранява постоянно? Имаме красота, имаме любов, имаме доброта. Дори красотата да е илюзия, ние я възприемаме със силно чувство. Ще приемем ли да сме кукли на конци, ако имаме илюзията на красотата? Това е друг проблем, за който нямаме отговор. Така или иначе живота не е само черен. Кой съм аз, че да живея вечно? Толкова ли сме важни? До този въпрос се свежда всичко. Защото не може просто да махнем с ръка и да кажем, че всяко нещо, което чувстваме като предизвикателство е зло, а не нещо повече. Съвестта е вътрешния глас, който влияе на външната среда. Определено съвестта има общо за приемането на смъртта. В някакъв момент живота е напълно изчерпан. Съмнявам се в тези, които искат безсмъртие. С какво съм повече от тези преди мен и след мен и със мен? И не говоря само за хората. С какво съм повече от една молекула? Не си представям живота завършен без да почина и да премина през всички биологични периоди на човешкото съществуване. Съвестта ме кара да искам амалгама, а не амброзия, защото от живота може да се извлече стойностното. Едва ли някой може да извлече всичко, но може да се извлече достатъчно. Стремежа към извличане на всичко е опасен, защото засяга възгледите на бъдещето поколение и страданието на днешното поколение. Какво изобщо ще рече всичко? Защо ни е всичко? Кой заслужава всичко? „Всичкото” и „стойностното” са различни за всеки. Искам да бъда човек, а смъртта прави грешките ми временни. Може и една стотна от секунда живот да бъде изключителен дар?
Важно допълнение към темата:
1. Вселената
2. Относно речта от филма „Великият диктатор” и алчността
Източници:
1. Robin H., „Diogenes the Cynic: Sayings and Anecdotes With Other Popular Moralists”, Oxford University Press, 2012 г.
2. https://plato.stanford.edu/entries/hedonism/
3. Georges Charpak, Henri Broch, Debunked!: ESP, Telekinesis, and Pseudoscience, Johns Hopkins University Press, 2004
4. https://www.livescience.com/59328-himalayan-salt--faq.html
5. Хегел Г., „История на философията”, София: Наука и изкуство, 1982 г.
6. Аристотел, „Политика”, Отворено общество, 1995 г.
7. Ницше Ф., „Тъй рече Заратустра”, Захарий Стоянов, 2015 г.
8. Ницше Ф., „Отвъд доброто и злото”, Захарий Стоянов, 2003 г.
9. Ницше Ф., „Към генеалогията на морала”, Захарий Стоянов, 2000 г.
